Поверия за Цветница

За християните денят напомня влизането на Христос в Йерусалим, където Го посрещат с палмови и маслинови клонки – непосредствено след като е върнал към живот Лазар.

Именно това чудо разколебава и най-упоритите съмняващи се в града. И именно след него, според евангелския разказ, първенците решават Иисус да бъде заловен.

Поверия за Цветница — Върбовите клонки на Цветница

В храма всеки носи наръч върба, лавър или маслина, а с тях и първите цветя на годината. Слагат се пред олтара, а оттам човек си взема от онези, които вече са осветени – за здраве и за да е къщата пазена от болест и от лошо. От върбовите пръчки се вие венец, който после престоява дванайсет месеца пред домашната икона – вярва се, че в него има и предпазна, и плодовита сила.

Макар поводът да е църковен, народът празнува Връбница преди всичко като празник на цветята и на пролетта – деня, в който светът се ражда наново. С него е свързан и Змеят, който в народните представи стои, също като Лазар, на границата между този и онзи свят.

Змеят се свързва главно с явленията в небето – гръм, дъжд, градушка. Затова пролетта е и подходящият момент разрушителната му сила да бъде укротена с обредни песни и с магически действия.

На Цветница момите задължително се пазят от него – смята се, че защитена е само онази, която е участвала в „кумиченето“. Пазени са и момите, минали през обредите на Лазаровден.

Народните разкази за змейовете и змеиците са изненадващо богати. Те не са само опасни: понякога са благоразположени и дори закрилят човека. Има и вярване, че змей може да се роди и от обикновена жена – тя обаче го носи не девет, а единайсет месеца. Оттам иде и поговорката:

„Змей ли носиш, та още го няма детето.“

При такова раждане помагат много жени, но после никоя не отваря дума за него – за да не се разчуе какво е новороденото.

Обичаят иска момичетата, лазарували предния ден, да слязат на реката за „кумичене“. Всяко от тях идва с изплетено венче и с хлебче, което само е омесило – на него му казват „кукла“; нареждат ги върху дъсчица и ги пускат по течението. Чието венче стигне първо надолу по реката, тя получава званието „кумица“, някъде наричана и „кръстница“, и повежда моминското хоро към бащиния си двор.

Оттам нататък към нея се отнасят с особено уважение. Три дни след Великден идва нейният ред да върне жеста: свиква лазарките у тях и ги черпи с баница и с червени великденски яйца. С тази обща трапеза приключва целият лазарски цикъл – начинът, по който девойките показват, че вече са за женене.

На Цветница постът се разхлабва и се разрешава риба. От следващия ден започва Страстната седмица – седмицата на Христовите мъки, на разпятието и на полагането в гроба.

Поверията за Цветница, които и днес се спазват

Старите върбови клонки не се махат от иконата просто така – свалите ли ги без причина, според поверието над къщата може да легне нещастие.

Нож в хляб не се забожда. Според поверието това вещае оскъдни години, и то не само за онзи, който го е направил, а за цялото семейство.

Докато питката е във фурната, в къщата не се чисти – иначе изнасяте късмета навън заедно с прахта.

Залък хляб, поръсен със сол – веднъж преди да седнете и веднъж преди да станете от масата – носи щастие в дома. Направят ли го всички на трапезата, късметът остава при тях поне до идната Връбница.

Новият венец се внася, старият се пуска по вода. Изхвърлете миналогодишния в река или в течаща вода – така отива и всичко негативно, което се е насъбрало в него. Помнете, че той е пазил дома ви цели 365 дни.

Върбови клонки, вързани на кръста, „дават“ сила и при най-тежката работа. Вярва се, че каквото е окичено с върба, ще е здраво през годината.

Осветената върба отбива всяко зло – затова стои над домашната икона.

С върбова клонка се извежда добитъкът на паша, за да е здрав.

С върбова клонка се захранват и първите пиленца.

Забодени в градината, върбовите пръчки я пазят от къртици.

Появят ли се на хоризонта тежки облаци с град, венецът се вдига пред очите и през него се гледа небето, докато се изрича молитва бедата да отмине нивите.

Върбовото венче, окачено на вратата, пази от уроки чак до идната пролет. Тъкмо в това е и онова, което остава от празника след всички обреди. А молитвата е неизменна: Господ да не дава никому кръст, по-тежък от онзи, който може да носи.

Ако питката, която печете днес, остане сурова отвътре, поверието е мрачно – предстои раздяла с близък човек.