Поверия за Лазаровден

Основното правило е било кратко и безусловно: момиче, което не е лазарувало, няма право да се момее.

Прагът към моминството

Замомее ли се девойката, общността ѝ признава правата на пораснала жена – да реши косата си като омъжените, да сложи косатник, да се закичи с китка и венец, да облече везана риза, да носи гердан, пръстени и гривни. Оттук нататък ѝ е позволено да „либи любовник“, а сватовниците вече могат да прекрачат прага. Така посветените момичета преминавали в новата си социално-възрастова група.

Може да си представим колко тежи този миг в живота на едно момиче – затова и подготовката за Лазаровден започвала отдалеч, още „сред пости“. По-възрастна жена, минала през същото преди години, разучавала с тях песните за обиколката на селото. Денят е най-вече на женското многогласие и на хорото: едните водят песента, по-малката дружина играе.

Датата е подвижна. Тя зависи от Великден, защото възкресяването на Лазар църквата помни в съботата преди Цветница. Така Лазаровден винаги пада осем дни преди Възкресение. През 2026 г. се пада на 4 април, събота.

Как минавал денят

Обредът тръгвал още от ранни зори. Лазарките се делели на дружини от по пет-шест момичета, обличали се като невести и поемали от къща на къща.

В Източна Тракия слагали чисто нови булчински премени – „да ги разтърсят за хаир“. По кюстендилско носели в ръка „кланячка“ кърпа, същата, с която невястата „се кланя“ на сватбата. В Шоплука украшението за глава било особено: китка от копринена трева с втъкнато пауново перо.

Цялата премяна подчертава брачния смисъл на празника. Същото правят и песните – те говорят за обич, за женитба и за плодородие, тоест за онези надежди, които открай време вървят заедно.

По някои кюстендилски села лазарките пеели и извън селото – по пътищата, в гората, дори навлизали в раззеленените ниви, все за берекет, здраве и щастие. Но правилото си оставало едно: лазарките прекрачвали всеки праг с познатото обръщение

Ой, Лазаре, Лазаре…

Припявало се поотделно на всеки от домашните – според пола, възрастта и мястото му в общността. Ето една лазарска песен от Софийско, влязла в българските христоматии като едно от най-хубавите неща в народната ни поезия:

Що ми е мило и драго,
че се е пролет пукнала!
Все е излезло на трева,
и стока море и мъка…
Я дай ни, боже, я дай ни
тая година най-добра,
за всички здраве и живот,
орачу добър берекет!

Вярвало се, че изреченото слово има сила – не само да преведе момичето в кръга на момите, но и да избута зимата, за да дойде пролетта. Със същата вяра са свързани и част от обредните действия.

Гадания и дарове

Стопанката обикновено търкулвала сито пред лазарките. По това как ляга ситото се съдело за идното плодородие.

Другаде, докато момичетата играели, тя ги ръсела с жито, а те се завъртали с думите: Завърти се, Лазаре, че да се въдят пчелите, да се агнят агънца, да се телят теленца…

Навсякъде обаче дарът включвал и сурово яйце. В народната вяра то тежи двойно – от една страна е знак за безсмъртие, от друга – с него се четат бъдещето и се разтурят магии.

Къща, в която този ден са влезли лазарки, минавала за благословена и честита – точно както ѝ пожелавали самите песни.

Според поверието къща, подмината от лазарките, я чака беда. Затова и пропускането почти никога не било случайно: по стара традиция дружините не прекрачвали праговете на „падналите“ и на отхвърлените от общността.

Змейовата невеста

С пролетните момински обичаи върви и едно старо вярване: лазарувалото момиче остава недостъпно за змея. Затова и лазаруването се е смятало за закрила, а не само за обред на порастването.

В Източна Тракия дълго се разказвала легендата за Змейовата невеста.

Момата Ружа тръгнала с баща си и майка си за сбор в съседното село. По пътя ожадняла и се отбила при змейовото кладенче, макар баща ѝ да я предупредил, че мястото не е добро. Навела се да пие и пред нея излязъл змей, който я поканил да му стане жена и ѝ обещал несметен имот. Ружа се уплашила, побягнала и настигнала своите, но не обелила дума.

На сбора момите пеели, а тя мълчала и премисляла обещанието. Щом хората се разотишли, изоставила близките си и се върнала при кладенчето. Останала при змея завинаги.

Изтекли години. Затъжила се по своите и изпросила от змея да я пусне – по същото време и на същото място. Но животът при него ѝ бил оставил змейска опашка и преди да се покаже пред хора, тя решила да се отърве от нея. Извивала се на едната страна, после на другата, мятала се, ала не успявала. Точно тогава долетели гласовете на момите, поели си от сбора. При мисълта, че дружките ѝ ще я видят такава, на устните ѝ избила кървава пяна и сърцето ѝ се пръснало.

Момите я намерили там и там я погребали. Оттогава на същия ден момите се стичали при кладенчето и извивали хоро – но „несключено“, извито като змия, за помен на мома Ружа. Танца нарекли „буенец“, а играещите го – „лазарки“.

Разпуснатите души

Народът вярва, че на Цветница покойниците излизат от гробовете и им е позволено да наобиколят близките си.

Докога траел този престой, различните краища отговарят различно: според едни – до Спасовден, според други – чак до Архангеловден, когато Господ ги прибира обратно.

Тъкмо заради това уважение към отишлите си се прави и Лазарска задушница.

Вечерта преди Лазаровден жените отиват на гробищата да прекадят. Поливат гробовете с вино и раздават краваи и жито за помен.

Тогава или на самия празник всяка домакиня замесва и дарява мънички обредни питки. Всяко носи името на някой покоен близък, а броят им задължително е нечетен.

Пак заради вярването, че душите са пуснати, на гробовете се палят и огньове. Смята се, че светлината ще им покаже пътя към дома – същата работа върши и запалената свещ.

Момичето, което е лазарувало и се е кумчило, вече има правото да се моми и да чака своето венчило.

Именници

Лазар, Лазарина, Лазарка, Лазо, Лала, Лалка, Лалко, Лало, Лальо, Лалю