Денят на Освобождението на България

Всяка година на 3 март се повтаря един и същ въпрос: защо точно Санстефанският договор, а не някоя друга дата? Защо не 6 септември 1885 г., когато Княжество България и Източна Румелия се събират в едно, или 22 септември 1908 г., когато Фердинанд обявява независимостта от Османската империя?

Отговорът е прост: от 3 март започва пътят на България обратно към държавността.

От 1396 г., когато последните български земи падат под османска власт, до възраждането на националното съзнание минават близо пет века. Началото поставя Паисий Хилендарски, следва извоюването на самостоятелна българска църква, а накрая идва и организираната борба за отделна държава.

Към средата на XIX век освободителното движение вече се разделя на две. Умерените залагат на реформи и законни средства: автономията да дойде постепенно, без война и без кръв, а етническата територия да остане цяла. Цената е времето – денят на свободата се отлага в неопределено бъдеще.

Радикалите предлагат обратното – въстание, което да изведе българския въпрос на масата на голямата политика. Този път не гарантира нищо за границите и в крайна сметка предава съдбата на страната в ръцете на Великите сили, тоест поставя я в зависимост от техните интереси. Но пък скъсява разстоянието до целта.

Обществото, което вече не иска да чака, тръгва по втория път. Априлското въстание пламва през пролетта на 1876-а и е удавено в кръв – но политически си свършва работата: с цената на около 30 хиляди жертви българският въпрос се озовава пред очите на цяла Европа. Зад българската кауза застават перата на епохата – Юго и Дарвин, Оскар Уайлд, Толстой, Достоевски.

Това дава на Русия повода да се намеси в Източния въпрос.

Защо Русия

За две столетия руските владетели водят тринадесет войни с Турция. Целта им не се променя – Балканите и тесните води, които делят Европа от Мала Азия. Всеки път към статута на световна сила минава оттам: първо Босфорът и Дарданелите, после Егея, Средиземно море и оттам нататък откритият океан. Затова и Петербург години наред гради образа си на застъпник на християните в империята на султана. Сметката е точна: колкото повече хора вярват в тази мисия, толкова по-здраво стъпва Русия на Балканите.

За осем месеца руската армия преминава през цяла България и излиза пред Константинопол. На 3 март, в селцето Сан Стефано на дванайсет километра от Истанбул, е подписан мирният договор. От едната страна са Русия и съюзниците ѝ – Сърбия, Черна гора и Румъния, от другата – Портата.

Точките от шеста до единайсета са посветени изцяло на нас. Предвижда се трибутарно княжество – формално васално на султана и плащащо му данък, но начело с християнин и с право на своя войска. За граници се приемат тези на Българската екзархия – същите, които султанът признава с фермана си от 1870 г., годината на църковната ни самостоятелност. В тях влизат Северна България без Северна Добруджа, отишла към Румъния; цяла Тракия без Гюмюрджинско и Одринско; и Македония без Солун и Халкидическия полуостров.

Защо остава само на хартия

Още преди подписването нещо се променя. Граф Игнатиев, руският посланик в Константинопол и автор на самия документ, получава шифрована заповед от канцлера Горчаков договорът да бъде оформен като „обикновен прелиминарен“, тоест предварителен протокол.

Причината е ясна: Великобритания и Австро-Унгария няма да приемат толкова голяма българска държава, зад която стои Русия. Затова само няколко месеца по-късно, през юни и юли 1878 г., в Берлин се събира конгрес на Великите сили, който преразглежда постигнатото в Сан Стефано.

Подписите под Берлинския договор са шест – на двама князе, трима графове и един маркиз. С тях се начертават и новите граници. Страната е разделена на три: Княжество България на север, автономна Източна Румелия на юг и Македония, върната изцяло под властта на султана.

Дали е било несправедливо

За тогавашните българи това е удар. От разстоянието на времето обаче не е изненада – балканските въпроси никога не са се решавали според балканските интереси. И честно казано, Берлинският договор не е по-суров от други споразумения от същия век.

На сърбите им трябват близо двайсет години, за да получат своя държава – и тя покрива едва третина от онова, което смятат за свое.

Гърците се изтребват взаимно с турците цели седем години – от 1821-ва до 1828-ма. Свободни в края на всичко това остават единствено Пелопонес и Атика, тоест отново около една трета от земите, населени с гърци. Румънците изобщо не вдигат оръжие, но обединението им се проточва десетилетия – започнало е още докато гърците се бият; Влахия и Молдавия се сливат едва след Кримската война и новата държава покрива половината румънски земи.

Българите не правят изключение – и всъщност получават повече от очакваното. В Княжеството и в Източна Румелия остават близо две трети от българското население, а през 1885 г. двете части се обединяват.

Как се отбелязва днес

Знамето се вдига, а пред паметника на Незнайния воин в София се полагат венци за онези, които не се върнаха. Привечер площадът пред Народното събрание, там, където е и конният паметник на Александър II, светва от заря. Цветя се носят и по паметниците на руските, финландските и румънските воини, паднали за освобождението на България, из цялата страна.

Често задавани въпроси за Освобождението на България