Велика Събота

Велика Събота се отбелязва на 1 май 2027 г.

Службата тръгва още от ранни зори и продължава без прекъсване чак до края на деня. Затова и краят ѝ вече не е съботен: последните ѝ песни се сливат с неделните и се стига до възгласа „Христос воскресе!„

Снемането от кръста

Двама мъже – Йосиф Ариматейски и Никодим – снемат тялото от кръста и както повелявал юдейският ред, го увиват в плащаница заедно с благовония. Полагат Го в гробница, изсечена в скалата наблизо до Голгота, в градината на Йосиф, в която дотогава никой не бил погребван. Отстрани стоят Мария Магдалина и Мария, майката на Иаков и Йосия.

Първенците на храма и фарисеите не били забравили обещанието на Спасителя, че ще възкръсне. Сами не вярвали в него, но ги било страх от друго – учениците да не задигнат тялото и после да разгласят, че пророчеството се е сбъднало. Затова поискали от Пилат войници за пазачи.

Тялото остава в гробницата, но Духът слиза долу, в ада, за да строши оковите му и да отключи отново вратите на рая. Плодът от това ще се види чак на следния ден – в Неделята, която у нас наричаме просто Великден.

Денят у дома

У дома съботата е ден на приготовления. Жените тръгват към гробищата – там преливат гробовете, прекадяват ги и оставят по едно шарено яйце и залък хляб в помен на своите покойници. Същия ден се меси и пече и обредният великденски хляб.

След този ден яйца вече не се боядисват – съботата е последната възможност преди Великден. Денят е свързан с оплакването на Спасителя от Св. Богородица и от жените мироносици.

Страстната седмица е най-дългата в годината – не по часове, а по тежест. Думата страст означава страдание, а страданието тук е прагът към вечния живот.

Богослужението

Утренята на Велика събота, както всяка утреня, се служи привечер на предния ден – на Велики петък. Храмът се озарява и се възвестява вестта за жените мироносици, дошли при гроба.

Свещеникът поема Евангелието и Плащаницата и обикаля храма, а след него върви народът със запалени свещи. Смисълът на това шествие е, че целият свят е очистен и възвърнат към първоначалния си вид, защото „животът на света“ е слязъл в самата смърт.

По същество службата на този ден вече е пасхална. Вечернята върви ведно с Василиевата литургия, а в един момент духовниците свалят тъмните великопостни одежди и излизат в бяло.

Църковните текстове наричат този ден „най-благословения седми ден“. Причината е в самия парадокс: Словото Божие е положено в гроба неподвижно, като всеки мъртвец – и тъкмо в тази неподвижност се извършва спасението и се отварят гробовете.

Точно в полунощ започва полунощницата, на която се пее посветеният на този ден канон.

В нейния край, без да се произнесе дума, Плащаницата се вдига от средата на храма, внася се през Царските двери и се полага върху Светия престол. Оттам не се маха до Възнесение – толкова, колкото са и дните, които Възкръсналият остава сред учениците Си.

Богослуженията на този ден са върхът на православната литургическа традиция. Те не са театър, не разиграват исторически сцени и не илюстрират евангелски разкази.

Те са най-дълбокото възможно вглеждане в трайния смисъл на онова, което Христос е извършил за спасението на човека.